АТИЛА

Легендарна фигура в световната история, последният и най-могъщ владетел на европейските хуни. Оглавява опустошителни походи в Източната Римска империя, Галия и Северна Италия.


Хунският владетел Атила превзема значителна част от южна Европа и става най-опасният враг на римляните през V век. В западната история и традиция е известен като безжалостният „бич Божи“ (flagellum dei), а името му е синоним на жестокост, хищност и варварство, в някои страни пък е смятан за велик вожд. Безспорно е едно – той е прекрасен тактик и въвежда нови методи в конната война и организирането на тила.

За детството и младостта на Атила се знае малко, ако не се смятат сведенията, че е роден около 406 г. в семейството на предводител на азиатското племе хуни. След смъртта на чичо му Ругила (или Руа) през 434 г. той наследява царството заедно с брат си Бледа. То обхваща най-различни ирански и германски племенни групи. Съвместното управление не е рядкост в онези времена, като единият цар ръководи гражданския живот на страната, а другият е главнокомандващ. На Атила се пада войската, която няколко поколения воюва със съседите, най-вече с Източната Римска империя. Ругила се сражава с римляните толкова успешно, че те дори му плащат, само и само да запазят мира.
Атила и брат му не придават значение на каквито и да било съглашения и изобщо не ценят мира. С вземането на властта те веднага тръгват на поход срещу римляните и срещу всички, които според тях стоят на пътя им. През следващите десетина години хуните превземат територия, която днес включва Унгария, Гърция, Испания, част от Италия. Заграбените съкровища Атила праща в родината си, а пленниците принуждава да служат във войската му. Войната носи много плячка. Атила и неговите воини изпитват удоволствие от самия процес на воюване, военният бит ги привлича повече от уседналия живот и мирния труд.

Военната организация на Атила е основана на племенния строй на хуните. Всяко племе наброява около петдесет хиляди души и формира войска от десет хиляди човека (тюмен). Войската се формира на десетичен принцип. Първичното подразделение се състои от десетима ездачи, десетките се обединяват в стотици, стотиците – в хиляди, от десет „хилядарки“ се организира тюмен. Командира на десетте хиляди конници се нарича хан, над когото стои само царят. Хуните ездачи са въоръжени с лъкове и стрели. Конете им са ниски, космати, дългогриви, много издръжливи, рядко боледуват и могат да се приспособяват към всякаква температура. Тези умни животни се подчиняват на словесни заповеди и на движението на коленете, така че ръцете на ездача остават свободни и той може да стреля с лък. В близък бой хунските коне тъпчат с копита или хапят вражеските пехотинци.

Всеки конник има лък, дълъг около пет фута, и може да поразява цел на разстояние 100 метра. А при общо настъпление хунските воини могат дори да удвоят това разстояние, засипвайки противника с град от стрели. Те имат още криви мечове и брадви за близък бой. Отделни конници са въоръжени и с ласо, с чиято помощ изваждат от строя неприятелските воини и облекчават настъплението на своите другари. Хуните разполагат с бойни колесници с резервни стрелци с лък.

Хунските воини носят дрехи от омазнена дебела кожа, което я прави достатъчно гъвкава и водонепропусклива. Главите им са защитени с шлемове от метал и кожа, а вратът – с метални пръстени. Обути са с кожени ботуши, предназначени преди всичко за езда. Хуните превозват всичко необходимо и нямат нужда от обози – те водят със себе си товарни коне с колчани, стрели, вода, храна.
 

Числеността на хунските племена е ограничена, а всяка военна кампания иска не по-малко от сто хиляди души, затова Атила прилага тактика, пазеща хората. Разчитайки на мобилността на своята войска и внезапните нападения, той рядко влиза веднага в пряк бой с противника, а по принцип се старае да използва особеностите на местността и да приближава внимателно врага, докато хората му не се окажат на разстояние изстрел с лък. Тогава една редица от неговите воини стреля отвисоко, принуждавайки отбраняващите се да вдигат щитове, а друга редица в това време атакува направо по вражеските бойци. Когато видят, че неприятелят е понесъл големи загуби, хуните се приближават, за да довършат останалите живи.

Прилагайки настъпателна тактика, Атила и брат му се сражават успешно с Източната Римска империя десет години, до смъртта на Бледа през 445-а. След това хуните поемат направо към Рим. Изпепелявайки всичко по пътя си и изтребвайки всичко живо до крак, те стигат до мястото, където днес се намира френският град Троа. След което напредването им е спряно от обединена армия на римляните и вестготите. Годината е 451-ва.

Вместо да приложи тактика на бързи рейдове и набези, Атила влиза в голямо сражение, което е едно от най-кървавите в древната история. През есента на 451 г. близо до градчето Шалон на Марна се разгаря страховита битка, продължила цял ден. И двете страни понасят ужасяващи загуби. Сред хилядите загинали е и кралят на вестготите.

Историците смятат битката на Каталаунските полета, известна и като битката при Шалон (в Северна Галия) за една от най-жестоките в света. Казват, че ако тогава римляните не били победили, днес може би повечето европейци щели да имат монголоидни лица. Около 200 000 трупа се валят на бойното поле; честолюбието на един човек за няколко часа погубва цвета на цяло поколение. Но победителите са така уморени, че позволяват на Атила да се отдалечи спокойно с остатъците от своята войска. Той е обезкървен, но не и победен. Минава само година и войската му отново напада Италия. Аквелия, главният град на провинция Венеция, е сринат до основи, след като варварите се поругават зверски над неговите жители. После хунските орди се спускат към Адриатика, избиват гражданите на Конкордия, Алтинум и Падуа и изгарят техните владения. Успелите да се спасят бягат на островите в лагуните, до които конниците не могат да се доберат. Така възниква град Венеция.

И наистина – верен на нрава си, Атила отново се подготвя да нахлуе в Италия през 453 г., но на 47-годишна възраст умира внезапно.

Според широко приетата версия на римския хроникьор Прискус през нощта след пиршеството по повод поредната му женитба (за готка на име Илдико през 453 г.) той получава силен кръвоизлив от носа и умира, задавен от кръвта. Когато научават за смъртта му, воините му отрязват косите си и си нанасят рани с мечовете си в знак на траур.
 

Всички, които участвали в погребението, били убити, за да не разкрият последния му дом. Точното местоположение на гроба на Атила не е известно и до днес. Има теории, според които хунският хан е заровен в България.

След смъртта на Атила синовете му Денгизик и Ернак влизат в конфликт с посочения за наследник техен брат Елак и, разделени, са разгромени в битката при Недао през 454 г. Подчинените им племена се отделят, и основната част от хуните се изтеглят от Централна Европа в Черноморските степи, в земите, разположени между Волга и Урал. Без силния вожд предишните успехи се отвръщат от тях, и хуните скоро се претопяват сред аварите по тези места.

Днес е трудно да се определи какви усъвършенствания във военното дело внася Атила в сравнение с предшествениците си. Всички обаче признават неговото блестящо военно майсторство, както и неукротимия му боен дух. Атила постоянно се сражава с превъзхождащи го сили на противника, но по правило печели битките с минимални загуби. Той е най-великият пълководец на своето време. Самото прозвище „Бич Божи“ изпълва враговете му със страх и уважение. И днес, хилядолетие и половина по-късно, името му остава синоним на агресивност и войнствен дух.

За Атила и други велики герои може да прочетете в книгата на издателство „Паритет“ „Велики пълководци. 40 завладяващи истории за победи и завоевания“, автор Анна Покровская.