В Червенознаменния институт „Ю. Андропов“ Путин се записва през август 1985 г. като слушател в едногодишния факултет.
Владимир Путин е подготвян да работи в Германия, без да се знае във ФРГ или в ГДР.
Преди това обаче трябва да поработи в Москва, в централния апарат.
Путин решава да избере ГДР и веднага да замине за новата си месторабота.
Така е назначен в представителството на КГБ в ГДР.
Пристига там през 1985 г. и си тръгва през 1990 година, след падането на Берлинската стена.
На въпроса в каква точно е работата му в Дрезден, самият Путин отговаря пестеливо:
„Беше най-обикновена разузнавателна дейност: Вербуване на източници на информация, събиране на такава, обработка ѝ и изпращането ѝ до центъра. Информация за политически партии, за тенденциите вътре в тези партии, за лидерите – сегашни и евентуални бъдещи, за издигането на дадени хора на определени постове в партиите и държавния апарат. Важно беше да знаем кой, как и какво прави, какво става в МВнР на интересуващата ни държава, как тя гради политиката си по различни въпроси в различни части на света. Или например, каква ще бъде позицията на нашите партньори по време на преговорите по въпросите на разоръжаването. За да получим такава информация, ние се нуждаехме от източници. Затова успоредно извършвахме дейност, свързана с вербуването на такива и събирането на информация, която ще обработваме и анализираме. Съвсем рутинна дейност“.
На 6 октомври 1989 г. в Берлин се провежда Тържествено заседание по случай 40-та годишнина от създаването на ГДР през 1949 г. Ерих Хонекер изнася обширен доклад за успехите на републиката. Делегацията от СССР се ръководи от Михаил Горбачов, който също изнася реч. Вечерта на 7 октомври празничните мероприятия се преместват на главната улица в Берлин – „Унтер ден Линден“, където трябва да се проведе факелно шествие. Само десет дни по-късно из цялата република започват да се развиват събития, които придобиват стихиен характер. На 17 октомври в Берлин се провежда заседание на Политбюро на ЦК на ГЕСП , на което е взето решение Ерих Хонекер да бъде освободен от всички постове в партията и държавата. Негов приемник става Егон Кренц. Населението на републиката възприема това като сигнал за отслабване на властта. Само ден по-късно в Германия започват масови манифестации, без особени безредици и без радикални призиви. На 27 октомври 1989 г. Държавният съвет на ГДР обявява амнистия за всички граждани, които преди това са бягали на Запад или са осъдени за опит за бягство. На 4 ноември в Берлин, в опозиционния протест участват над 700 хиляди човека.
Владимир Путин и неговите колеги наблюдават всички тези събития с нарастваща тревога.
На 9 ноември 1989 г. сутринта, по време на пресконференция, секретарят на ЦК на ГЕСП Гюнтер Шабовски съобщава, че държавното ръководство е решило да облекчи реда за пътуванията на гражданите на ГДР в чужбина. Хиляди граждани на републиката се отправят към пропускателните пунктове по Берлинската стена. На един от тях командирът на граничната застава не издържа на психологическото напрежение и без заповед отгоре се разпорежда да вдигнат бариерата. Тълпата се втурва по улиците на Западен Берлин. Младите германци от Източен и Западен Берлин, обединени в групи и снабдени с различни инструменти, предимно лостове и чукове, започват да къртят парчета и цели бетонни блокове от Берлинската стена. В тези дни пълна неразбория цари не само във висшите структури на властта в ГДР, но и в ръководството на Русия.
Падането на берлинската стена
През декември 1989 г. започват демонстрации и безредици и в Дрезден. Ето как самият Владимир Путин описва в книгата си една от тези ситуации:
„Много добре си спомням вечерта, когато възбудените германци наближиха сградата ни в Дрезден. Беше декември 1989 година. Наближаваше полунощ. Преди това тълпата тъкмо беше щурмувала окръжното управление на МДС и беше задигнала от там оръжието, което попадна в незнайно чии ръце. Това не вещаеше нищо добро. В тълпата можеше да има провокатори и пияни. Същата нощ аз отговарях за нашия обект, защото към девет часа вечерта началникът беше заминал извън града и не можехме да го намерим. В Дрезден се намираше щабът на съветската танкова армия. Обадих се на командващия и му казах за събитията, които се развиваха около сградата, като добавих, че ако не предприемем нещо, може да се случи непоправимото. Тогава помолих да изпратят войници за охрана, за да не се стига до преки сблъсъци. И получих изненадващ отговор: „– Не можем да го направим, нямаме нареждане от Москва. Сега ще проверя и ще се обадя.“ – завърши командващият. След известно време, без да съм дочакал отговор от него, още веднъж се обадих на командващия: „Какво става?“ И получих направо шокиращ отговор: „Поисках да ме свържат с Москва, но Москва не отговаря“. А беше късно вечерта. „И какво ще правим?“ – питам аз. „– Засега не мога да помогна с нищо“ – отговаря командващият. Тогава ми стана напълно ясно, че сме изоставени и няма кой да вземе решение. Обектът се охраняваше от малка група граничари, които бях вдигнал по тревога. Както се прави в такива случаи, те грабнаха оръжието, гранатите и боеприпасите, отвориха прозорците и през тях насочиха дулата на автоматите навън. Слязох долу и се приближих до оградата, за да разговарям с тълпата. Честно казано, в този миг трябваше да направя много сериозен избор. От една страна можеше да се барикадираме, да заемем кръгова отбрана и без да влизаме в никакви преговори, да действаме според съответната инструкция. Със сигурност от страна на нападателите щеше да има жертви, но по закон ние щяхме да сме напълно прави, защото щяхме да сме спазили строго официалните нареждания за в случай, че сградата е щурмувана. Но в нито една от нашите инструкции не се предвиждаха преговори с агресивната тълпа. И ако нещата придобиеха фатален обрат, висшестоящите началници щяха да накажат най-строго подобна инициатива. Едва ли щяха да ме съдят, но със сигурност най-позорно щяха да ме изгонят от службата и да ме лишат от пенсия. Можеха да ме накажат как ли не. Така че, когато излизах навън да се срещна с хората, много добре разбирах, че рискувам не само кариерата, но и бъдещето на семейството си. Но сметнах, че много по-важно от всяка кариера е да запазя живота на тези, чиито дела стояха на бюрото ми, и на другите, които определено се канеха да щурмуват сградата. В този миг твърдо бях решил, че ще трябва да жертвам кариерата си. Никоя кариера не струва дори колкото един човешки живот“.
http://biograph.ru/
Колегите увещават Владимир Путин да не отива при тълпата.
Тя може да го убие или да го вземе за заложник.
„ – Тогава какво ще правим? Как ще те измъкваме от тълпата?“,
но Путин решава да разговаря с хората, като ги гледа право в очите.
„Когато се приближих до тях – казва той, – започнаха да ме разпитват кой съм и каква е тази сграда.
– Това е съветски военен обект – отговорих.
– Защо колите ви са с германски номера?
– Сключили сме съответния договор.
– А вие кой сте?
– Преводачът.
– Преводачите не говорят немски така добре.
– Още веднъж ви повтарям, че имаме сключен съответен междудържавен договор и ви моля да се държите прилично и да не прекалявате. Ние имаме определени правила за поведение и още веднъж ви повтарям, че това няма нищо общо нито с МДС, нито с армията на ГДР. Това е съветски военен обект, който е екстериториален.
След това заедно с въоръжения войник, на когото тихо заповядах да презареди демонстративно автомата, се обърнахме и бавно се насочихме обратно към сградата. Хората обаче още дълго не се разотидоха, но не направиха и опит да щурмуват сградата. В този момент това беше най-важното“.
На другата сутрин служителите започват да унищожават съществуващите документи.
„Унищожихме всичко – казва по-късно Путин, – всички връзки, контакти, всичките ни агентурни мрежи. Лично аз изгорих огромен брой материали. Горихме толкова много, че печката се пропука. Всичко най-ценно беше откарано в Москва. Но то вече не представляваше оперативен интерес и нямаше значение. Всички контакти бяха прекъснати, работата с източниците на информация – прекратена от съображения за сигурност, а материалите – унищожени или изпратени в архива. Амин!“
В края на януари 1990 г. Владимир Путин се връща в СССР.
Свързани книги
