ЗАЩО ПУТИН ЗАПОЧНА ВОЙНАТА В УКРАЙНА?

(откъс от книгата „Путин и неговото обкръжение. Кой управлява Русия?“, издателство „ Паритет“, автор Игор Соломин)
 

Западът и преди всичко ЕС силно подцениха ролята на Украйна в мирогледа на руската управляваща класа и лично на Путин. Ако на някой семинар в НАТО може да се говори, че влизането на Украйна в НАТО е нормален процес, то за Русия, по силата на много исторически причини, това е екзистенциална заплаха. Заради характера на сегашния руски режим и господстващите идеологеми в обществото държавният глава не може да постъпи другояче, освен да изпрати в Крим „ограничен контингент“ и да проведе „специална операция“.
На Запад се страхуват от Русия и не ѝ вярват, европейците дори не пожелаха да приемат безвизов режим с нея, което можеше да сближи народите, да спомогне за по-доброто взаимно разбирателство и обмяната на културни ценности.
 

Сегашното поколение политици не е виждало голяма война и всички по-нататъшни ходове могат да доведат до влошаване на ситуацията. До скоро имаше алтернатива, защото светът можеше да бъде изграден върху универсалните принципи на справедливостта, без двойни стандарти. Такава алтернатива може да си пробие път в бъдеще, но засега няма никакъв шанс.
 

Между Москва и Запада няма доверие.

И когато някои сили откровено искат да превърнат Русия в „държава игнорант“ (без дори да си дават сметка за последиците от „успеха“ на тази тактика, предвид това, че става дума за ядрена държава), тогава нервите може и да не издържат. Редица допитвания показват висока подкрепа към Путин за военната намеса в Украйна, но има съществени разлики между действията на Русия в Крим и нападението срещу Украйна. В Крим всичко мина без изстрели и кръв, а сега кръвта се лее като реки, загиват мирни жители, свидетели сме на смразяващи кадри с разрушени квартали, загинали мирни граждани, разстрел на пленници. Все по-трудно се стига до истината за положението на фронта, за военните загуби и жертвите. Всичко е или лъжа, или пропаганда. Мнозина са склонни да мислят:

„Войските напредват към Мелитопол, браво на Путин! Не се уплаши от санкциите, не се огъна пред Запада. Ако трябва да върви до окончателния финал, т.е., до ядрения“ – в руската управляваща номенклатура има хора с такова мислене.

Нещо повече, ако Путин сметне, че положението в Украйна става катастрофално за Русия, а всички други методи за решаването му са изчерпани, тогава и той ще стигне до край.
 

Защото „загубата“ на Украйна е заплаха за Русия.

В продължение на 20 години Путин провежда политика за потискане на гражданското общество. През 2012-та, след протестите на Болотний площад в Москва са приети закони, според които на хората се налагат огромни глоби, изпращат ги в затвора, ако излязат на митинг или правят изказвания в блоговете. След започването на „специалната операция“ са публикувани закони и за „фейковете“, за „сравняването на съветския режим с хитлеристкия“ и други. За критика на режима и армията, за данни за военните загуби и жертвите, за публикуването на снимки от мястото на събитията се предвиждат до 15 години затвор. Поради тези причини много хора, преследвани от властите, заминаха за чужбина.
 

В системата на вертикалата на властта елитът и неговите политически амбиции са напълно смазани. Лоялността е пълна, макар и често неискрена. Същото се отнася за армията и за специалните служби. Путин разполага с уникална свобода на действие и носи отговорност, каквато никой освен него, дори частично, не е готов да поеме по никакви значими въпроси, а не само до Украйна. В историята на Русия не е имало такава концентрация на власт в ръцете на един политик, при пълна деактивация на всички останали държавни и обществени институции. Ако разглеждаме случващото се през призмата на средствата за масова информация, украинската кампания се превръща в истинско откровение. Невероятно е, че при толкова впечатляващо развитие на информационните технологии, при всичките тези социални мрежи, при съществуването на вездесъщата блогосфера и едва ли не абсолютната достъпност на всичко, е възможно една война в Европа да бъде забулена в толкова гъста мъгла от пропаганда и лъжи. Сякаш никой не знае какво реално става.Успоредно с наземните операции се провеждат и PR операции. Всеки ден се изнасят нови „факти“ и ще трябва много време, за да се отсее „зърното от плявата“.
 

Войната в Украйна може да трае дълго.

 

Нейната вътрешна логика е изцяло военна. Кое ще може да се определи за „победа“ в тази война? Тактическите цели се сменят непрекъснато, неизменна остава само мотивацията, а всеки нов изблик на военни действия предизвиква нова вълна от санкции от Запада, който не предвижда никаква „голяма сделка“ за Украйна. Не е ясна и крайната цел, на която Москва и Киев биха могли да се спрат, и която да бъде одобрена от Запада. Но никой не се готви за споразумение, за „нова Ялта“.
Има се предвид друго:

„Путин си е въобразил, че може да върти колелото на историята накъдето му хрумне. Заедно с Америка ние представляваме повече от една трета от световния БВП, а неговият е малко повече от три процента. Няма да му го позволим. Виждали сме ги такива в Европа!“

Преди военните действия, когато Западът налага санкции, той го прави дозирано, като смята, че момчетата от Москва има шанс да се върнат в реалността, която съвпада с представата на Брюксел и Вашингтон, но става обратното: момчетата се ожесточават. Разсъдъкът все повече отстъпва пред логиката:

удрят ли те – удряй!

Така възниква чувството за еуфория и че няма нищо за губене. САЩ продължават да виждат Украйна като сцена за противодействие срещу Путин, който в техните очи иска да промени световните правила на играта, като създава опасен прецедент на европейски Уго Чавес и аятолах Хомейни в едно лице. Нивото на сегашните руско-американски отношения са се сринали почти напълно, и което е по-лошо – до пълна липса на възможност за конструктивен диалог.
 

Москва и Вашингтон възприемат Украйна като „арена на схватката“.

За Кремъл „загубата“ на Украйна е заплаха, в името на борбата с която са приемливи всички средства, а въпросът за икономическата цена е неуместен. Американските доставки на оръжие не само няма да спрат Москва, но може да провокират открит конфликт, като пред Европа и Америка се постави директно въпросът: Нека видим кой от вас е готов да се бие за Украйна?

За Америка днес войната е далечен конфликт, който се вписва в стереотипното възприятие за „имперската путинова Русия“, която води обичайната си политика. Основната динамика при създаването на курса на САЩ по отношение на Украйна днес изхожда от сили, които ратуват за традиционното за Америка решаване на поредния периферен конфликт: започваме да доставяме оръжие на „добрите момчета“, за да може те да бият „лошите момчета“, които ще бъдат притискани и със санкции. Такава риторика се вписва в стереотипното възприятие за Русия и за начина, по който Америка трябва да се държи с „лошите момчета“, това гарантира лесна мобилизация на необходимия брой гласове в конгреса за всяка инициатива, насочена към втвърдяване на курса спрямо Москва. Не бива да се забравя как доставяното в Сирия и Ирак американско оръжие днес вече е в ръцете на Ислямска държава. Друг подобен „урок“ е Бен Ладен, рожба на политиката за противодействие срещу СССР в Афганистан. Изказванията на Джо Байдън винаги са били рязко против Путин: той е вероломен и споразуменията с него пет пари не струват. Обилните исторически препратки на Антъни Блинкин и Сергей Лавров показват, че отдавна не става дума само за Украйна, а за противопоставяне със САЩ. Тази точка стана централна в руския външнополитически дневен ред преди „специалната операция“.
Емоционално и психологически ситуацията не е „дозряла“ за мир. Новата нагласа под лозунга „Спрете тази война!“ трябва тепърва да се осмисля – и от Украйна, и от Русия. За това вероятно ще са нужни години, а цената ще е много по-висока от вече платената.